 | Янчо Чолаков |
| Няма нощ без мрак |
Тъмни облаци-джуджета пълзяха по розовия хоризонт като дузини от прасета. Слънцето още фосфоресцираше в десния долен ъгъл на небето; под него виеха ветрове на стада.
Залезът още тлееше.
Имаше един път за Кастилия, по който малцина минаваха след времето на реконкистата – предимно заблудили се пътешественици с наивни представи или смахнати кабалероси със завишени изисквания към своя късмет. И все пак това, в което съм сигурен е, че между тези люде нямаше в действителност нито един безумно храбър любител на приключенията. Може би самата местност изглеждаше отблъскваща и непривлекателна с проядените си скали-сухари, опустели селища, десетки левги мрачна дъбрава и много, много поверия за Червената ръка, която души пътниците в полунощ, или за бабичката, дето дъвче човешко месо на поразия. В западните краища с нея плашеха невръстните пикливи сеньорити, които и без това се стряскаха при вида на жива кокошка, а в петела бяха склонни да видят хищник, защото прекарваха голяма част от детските си години затворени зад циклопските стени на цитадели, в които мракобесието ужким бе афоресано и се криеше из подземията с озъбените мишоци. Стана дума за поверията: слизаш примерно на някой остров по крайбрежието и зърваш скелет с епископска митра, изгризан целия. Отваряш вехта врата на порутен параклис, чуваш кобната тишина и докато се питаш кой се е осмелил да оглозга епископа, с цвърчене към тебе се юрват глутници от плъхове с остри зъби и червени оченца, а дебелината на опашките им – змии е около цол. Или поверие от едно село от Сиера Морена: голо поле, привечер, подскачат тръни и се гонят около теб. Ти си заблуден пътник, проклинаш деня, в който си потеглил.
Изведнъж – гора. В гората – светлинка.
Усамотено глухо имение с безцелно лутащи се прилепи, всичките въртоглави хвъркати демончета. Солидната врата се открехва с дрезгаво скърцане. Усещането на този, който влиза, несъмнено е потискащо. То е повлияно от лъхването на прясна плесен, която иначе е доказателство за застояла атмосфера. На кирлива маса мъждука фенер. Силуетът му е изрязан подобно на апликация върху екслибрисночерния фон. Осажденото перде отзад поглъща мълчаливо крехкия светлик. Оглеждате се: огледайте се, де! Така… Правите две крачки вдясно, после още две вдясно, после три вляво – стоп! Гардероб от буково дърво, байцван. Малко старомоден, с четири паяжини в четирите ъгъла на гръбната страница. Полутъмно е. Дочуват се стъпки, обръщате се, няма никой, естествено. Отваряте бавно крилата на гардероба, отваряте ги, отваряте ги… На поставка се цъкли глава с едно око и шафраненощърби зъби. Видът й в сумрака предизвиква позиви на гадене и подканя към мощно повръщане. Защо да не смърди и на леш? Отдолу се мярва пръстена паница, в която лениво капе и се оттича кръвта.
Баф!
...............
Целият разказ можете да изтеглите тук:
|
|
