 | Янчо Чолаков |
| Рикошет |
В понеделник по пладне Персей не се върна от лов. Не отвори обления от слънчева светлина вратник и не влезе в двора.
Не спря за малко в сянката на маслината, до влажния дувар, обрасъл с папрат и избуял наскоро зърнастец. Не чу пърхането на птичетата в градинския смърч и не отри късчетата полепнал хоросан в подгъва на хитона си. Не прекрачи прага на мазето, не остави изключения щит с отра-зяваща повърхност и разредения лазерен скалпел с поугаснала огнена ивица, с който преди два часа не бе отрязал главата на една горгона. Не го стори, защото не я бе издебнал в близост до стръмните морски скали на крайния Запад, огласяни от прибоя и писъка на чайки със здрави клюнове. Не отиде в приемната и не се разхвърля, нито пък изпи чаша тръпчиво самоско вино. Докато влизаше вътре, нещо дребно като невестулка не се шмугна покрай него и не изтопурка с безброй крачка нагоре по стълбището, досущ като тумба прегладнели плъхове. "Мишки - не възкликна ядно Персей. - Няма да се учудя, ако скоро в тая къща се завъди и стадо диви слонове!" Не че вече имаше някакво значение.
Той не се свърза по комуникатора си с Цефей и не му се оплака, че все по-трудно получава височайше разрешение за ловуване, защото популацията на вида Медуза в република Архаика не бе силно намаляла, а да бракониерства не рискуваше. Не отвори кожения сак с горгонейона – глава-та на Медузата - и не седна на кръглата маса, върху чиято покривка нямаше дори петно от зехтин. Не си поигра, като не вкамени калията в саксията й и не я загледа сетне тъпо и мрачно.
Защото не бе взел фатално решение.
Не изпсува, не се качи по витите мраморни стъпала до втория етаж, където, в леглото от цяла ела, сред пухените завивки, не лежеше под къдрава драперия Атина, пак заспала, но поне без да проявява и сега вечните си претенции и командаджийски навици - нали не му беше начал-ник? - и без да капризничи, па макар и само още за половин час до събуждането си. Не я заразглежда кисело и не го напъплиха отново лоши намерения. И нищо не го подтикна към престъпление. Просто не си каза: "Ще те вкаменя, кучко, този път ще го направя!" и не издигна високо десница, с пръсти, вкопчени в плъзгавите и студени змийски коси на горгоническата мутра, която не й бе обещал за подарък, на нея, на Атина, и за която не му бе мрънкала толкова много и не бе настоявала да я има, за украса на вечно недовършения си тоалет. Окото на горгоната не се приоткрехна, еластичният клепач не се повдигна меко и струята на оцъкления поглед не се устреми към постелята на неговата домашна богиня. И тя не се вкамени, не се превърна в монолитна статуя, в Атина Партенос. Щампованите й завивки с изпъкнали рисунки не застинаха, диплите им не се втвърдиха… а злокобната отсечена глава на хищника Медуза, с остри зъби и оплезен език над подпухналите устни не се бе облещила към ложето, държана от умопомрачения млад левент с тяло на герой, изваяно сякаш в стародавни времена. Не настана абсолютна тишина. Атина не бе мъртва. Главата на Медузата, бездушна като баре-леф, не гледаше сега начумерено над брачния одър, към разкошното огледало отсреща, с пищен орнамент от ояли се амурчета с лъкчета - един лишен от смисъл любовен символ. Зад това вградено в стената огледало вечно не се шумолеше и вечно не им се струваше, че там има нещо действително съществуващо, коварно притаено, но неясно какво… И Персей в този миг не гледаше с ненавист към огледалото, не го смяташе за кич, не си спомняше колко пъти бе извивала и контила тя гладката си снага пред неговата лъскава повърхнина.
О-о, не я мразеше той, никак не я мразеше, никак, ама никак не я мразеше тая гнусна, долна кучка!
И Медуза не се взираше втренчено в огледалото по законите, управляващи навсякъде антисвета…
…света.
По законите, на които служеше вече трийсет години, детективът с Дървения господ бе разбуден в понеделник сутринта. Наричаше се Хайгер и не се намръщи, защото бе свикнал да става рано.
Беше сънувал извършването на някакво престъпление, но кошмарът със събуж-дането му се разсея като следутринна мъглица и главата му остана празна - колкото и да се напъваше, не можеше да се сети какво го бе споходило.
Една уста за осведомяване увисна във въздуха над него, усмихна се през ослепително белите си зъби и с млад женски глас му напомни каквото й бе заръча-но предната седмица, а именно, че в 10 часа хер Хайгер трябва да присъства на публичната екзекуция на Щьортебекер и другарите му, но преди това да бъде така добър да си изяде рохкото яйце с филия пълнозърнест и каничка димящо черно. Хайгер посегна към купичката с фъстъци, взе един и се опита да го метне право в устата за осведомяване, но не я уцели и тя продължи да си виси в утрото и да нарежда. Така той узна, че двете очи за следене, които помощникът му Фриц бе изпратил по дирите на Готке Михел, бяха видели последния да се настанява вчера в някаква бяла двуетажна къща с поолющена фасада, намираща се в близост до морския бряг, на улица "Баптистка" 13. Бяха го зърнали да излиза привечер на разходка из тесните улички на стария прибрежен квартал и да раздава по пътя си бакшиши на сменящите фасона му бръснар, обущар и костюмиер. Беше си заострил мустаците и бе оставил онези, на които това им е занятието и за това им се плаща, да му придадат блясък и гланц. Тук устата замълча за кратко и после изведнъж се обади с гласа на Фриц: |
|
